В народните представи работата на грънчаря е свещена. Овладяването на занаята е тайнство, което се предава в семейството, но за него трябва и “дар божи”. През Възраждането се оформят различни школи, най-известни сред които са Троянската и Бусинската керамика. В наши дни майсторите на авторска керамика са все по-малко и обучението при тях е рядък шанс.

В Родопите този занаят бил сравнително слабо разпространен, повечето хора там се занимавали с животновъдство. Но за нуждите на домашното стопанство имало нужда от качествени съдове. Големите пазари били отдалечени, а транспортът на керамика криел своите рискове. По тази причина имало нужда и от местно производство.


Това разбираме от разговор със собственика на единствения частен етнографски комплекс в България, създаден в Златоград през 2001 г. В първите години там развивали местни занаяти, за които се знаело или имало сведения в местния фолклор. Но при поредният ремонт на калдъръма на една от улиците в комплекса работниците се натъкнали на останки от керамична работилница. Това накарало Александър Митушев да се замисли за възраждането и на този занаят. За тази цел поканил майстора на керамика от Троян Енчо Ганковски, който трябвало да обучи местни хора.


Така се появила възможността пред завършилия художествената гимназия в Смолян Велин Хашъмов да се реализира в родния си Златоград. Той започнал обучението си и за няколко години усвоил тънкостите на занаята. След като майстор Ганковски се върнал в Троян, Велин продължил да се усъвършенства и малко след това придобил майсторско свидетелство. И така, година след година, вече доста време има свое ателие на централната улица в Етнографския комплекс в Златоград.

Имаме уговорка с Велин да се видим рано сутринта. Обзалагам се с фотографа Тихомира Методиева предишната вечер, че майстора ще закъснее за уговорката ни. Оказвам се прав, той идва почти час след уговорката ни в осем сутринта. Ние си уплътняваме времето с кафе на пясък. Той се извинява, че е имал много работа – слагал глазура на заготовките, а пред нас почва да реди пещта. Ще пече дребни сувенири и няколко по-едри стомни. Общо взето това се търси от туристите, които предпочитат да дават по-малки суми за предмети със сантиментална стойност от Златоград.

Питам го дали не се чувства ограничен от масовото търсене на дребни сувенири, но той ни се усмихва и ни показва над главата си наниз от чанове. Оказват се негова продукция – една дузина родопски чанове от керамика, които издават характерните звуци. Споделя, че му остава време за експерименти и това дава простор на въображението му покрай рутинната на моменти работа в ателието. Ние сме впечатлени от тези чанове, които той собственоръчно е и украсил. Годините на обучение в Смолян му помагат. Там си е изградил усет към естетиката и добре комбинира класическите фоклорни мотиви с някои по-модерни форми в комбинации от цветове.



Повече от час Велин реди пещта и ни разказва за своя живот, за това как Златоград постепенно започнал да възкръсва покрай етнографския комплекс и туризма. Когато споменаваме за събитията през годината, той се оживява и ни кани на Делювите празници през септември. Ние знаем, че тогава няма места по хотелите от Смолян до Кърджали, затова предпочитаме по-спокойните моменти. Но при Велин дори и в такива делнични дни е натоварено, влизат туристи, купуват керамика. Ние сме доволни от кратките паузи, в които Тихомира го снима как работи. А той определено има положително излъчване и леко позира, но без да прекалява. Личи си, че е овладял и майсторлъка на сценичното поведение, което е неизбежно. Все пак той е едно от лицата на етнографския комплекс в Златоград, където развитието на занаятите зависи от масовите туристически посещения.

Накрая си тръгваме с по нещо дребно за спомен. Той не харесва магнитите за хладилник, затова ни дава по едно амулетче за здраве с пожелание да му отидем пак на гости.

текст: Гавраил Гавраилов, снимки: Тихомира Методиева – Тихич