Усмихва се чаровно и се шегува. Пълен е с изненади и има забавно чувство за хумор. Разбираме се веднага какво искаме да направим за календара “Ръце и Занаяти 2019” и идеята му харесва. Така започва нашият разговор с Веско, който прави ножове в етнографския комплекс на Златоград.

Годината е 2001 и Веско Асенов е пред дилема. Като всеки млад човек по онова време в Родопите има вариант да работи в мините или да отиде към София. Някои от неговите приятели заминават на гурбет зад граница и повечето се установяват там. Той остава в родния си Златоград, където по онова време си вади хляба с правене на татуировки. Дочува за идеята на Александър Митушев да прави занаятчийски работилници и така попада в екипа му. Още от самото начало и до ден днешен, след осемнадесет години Веско е на своя пост в работилницата на ножарите.


Изработването на ножове е стар занаят. През Възраждането е разпространен на много места по нашите земи, най-известни били еснафите в Габрово и Самоков. С развитието на стоманената индустрия, след Освобождението занаята постепенно започнал да става все по-рядък. Изработването на качествен нож включва множество операции и сложни умения. Днес има не повече от една дузина майстори ножари в страната. Сред тях известни са тези в Костенец и Алфатар. В Родопите този занаят също бил развит, като ножовете били част от снаряжението на местните овчари.

До средата на XX век в планината основен поминък е отглеждането на животни. Най-многобройни били стадата с овце. Сред овчарите имало строга йерархия. Някои от най-заможните били собственици на над 20 000 глави добитък. Само в Широколъшко преди Балканските войни имало 100 000 овце. Овчарите ползвали за прекарване на стадата най-удобните трасета в планината с добра паша покрай тях. Едно от тях към богатото Гюмюрджинско поле минавало през прохода Маказа. Недалеч от него е Златоград, който по това време наричали Беловидово. Градчето бил значим търговски център с големи бели къщи с високи дувари, зад които кипял активен живот.

С появата на Горубсо и национализацията, градът се превърнал в промишлен център. Днес е известен с добрите си шивашки фабрики. Една от тях е притежание на Александър Митушев, който финансира чрез нея мечтата си да възроди стария занаятчийски живот в града. Част от тази мечта е и Веско Асенов, който ни споделя, че не би се преместил да живее на друго място.


Като всяка една идеална цел, нещата не вървят винаги гладко. Но все пак в последните години вече се усеща по-големия интерес сред туристите, които все по-често купуват и ножове уникати. Заготовките се правят във фабриката за текстил, където има работилница за работа с метали. Довършителните работи и художествените елементи Веско изпълнява в ателието в стария град. Компания му прави сарача, също част от екипа от самото начало. В последните години се организират и доста събития, като Веско се включва активно в някои от тях. Например сега се учи да свири на гайда и вече участва в самодейния гайдарски състав на Златоград.

А за ножовете му има все по-голям интерес. Надява се това да не е някаква патриотична мода, а ново възраждане на старите български ценности, които човек може да почувства и в неговата занаятчийска работилница в Златоград.

текст: Гавраил Гавраилов, снимки: Тихомира Методиева – Тихич