Той е президент на “DVX ANTICA” – сдружение за римски възстановки от Свищов. Засичаме се по време на тяхно участие в сърцето на антична Сердика – проекта “Стена на надеждата”. Димитър е изключителен събеседник, познавач в детайли на римската история на Балканите. Говорим за новата мода в Европа да се правят възстановки на исторически събития, за кухнята на римляните, за бъдещето на туризма в България.
Кога започнахте да се занимавате с римски възстановки?
Аз бях журналист преди десетина години, когато се проведе първия подобен фестивал у нас – “Орел на Дунава” в Свищов. Това все още е най-мащабното събитие, което продължава да се организира всяка година през месец юни в крепостта Нове. Тогава имах за задача да отразявам фестивала, но така се запалих, че много скоро вече бях сред участниците в събитието като се включих в обучението за римски легионери. По-късно основахме собствена организация, която се фокусира в един по-тесен времеви период от Римската империя, когато готите играят един сложен политически танц по северната граница на империята, като ту са врагове, ту са съюзници с римляните. Така се стига до V век сл.хр., когато населението на тогавашния град Нове е предимно с готски произход и е столица на държавата на Теодорих Велики. Той е значима историческа личност, като по-късно дори успява да завладее Рим и си прави държава на Апенинския полуостров със столица Равена. Това е един много важен период от историята на Европа, който е малко познат и трябва да се популяризира, защото представлява преход между отмиращите римски традиции и наследството на готите и франките, което дава началото на феодалните отношения през Средновековието.
Как се развива този сегмент от туристическия пазар и къде се организират такива възстановки в момента?
В момента историческите възстановки (“reenactment” от англ.ез.) са страшен хит в цял свят. Вече набират сили в България и Румъния, но сякаш румънците дръпнаха много напред, въпреки че започнаха след нас. Наскоро бяхме на един голям фестивал в Меджидия, където бяха събрани на едно място възстановки от Палеолита до Първата световна война – изключително зрелищно за публиката. В България календара от събития е през месеците май, юни и към края на август и септември, когато не е толкова топло времето. Нашето сдружение участва активно на повечето събития. Само през месец юни имаме няколко участия, като се започне от 1 юни в Плиска на Ден на предците, след това в Девня (Марцианопол) и Ямбол (Кабиле). През август продължават всяка седмица някъде в страната, като последното събитие е на Димитровден в Сливен (Туида). Целта на тези възстановки е да се популяризират събитията сред масовата публика и да се привличат нови туристи. Най-високото ниво при тях е експерименталната археология, в която се получават и интересни изненади за косвени открития, които запълват липсващи звена от историческата памет за даден период. Това може да бъде свързано с бита, строителството, военното дело.
Дайте ни информация за Дунавския регион – как се свързва археологията с туризма?
През социализма римската история в България се приемаше като нещо екзотично. Фокуса беше другаде и дори ние в Свищов нямахме представа за значимостта на Нове. Хората като че ли не проявяваха интерес, ние ходихме като ученици да копаем срещу някакви дребни надници, но и археолозите доста сухо поднасяха информацията. Беше нужно да се мине към хобито на възстановките, за да стане по-атрактивно. Преломния момент дойде, когато започнаха да идват западни туристи и се разбра, че ние имаме богата история от римския период и това е много конвертируемо. У нас има изключително важни места, които предизвикват световен интерес. Пловдив да кажем е бил за известен период от време втория по големина град в империята след Рим. Оказа се, че ние имаме нешлифовани бижута, които трябва да бъдат показани по правилния начин. Постепенно се повишава и интереса към нашите събития, а зрителите стават все по-активни участници.
Разкажете ни малко повече за римската кухня?
Кулинарията в античността е имала за цел да запази по-дълго храната годна за ядене. По време на военни походи е трябвало да има лесна за приготвяне храна, която да не се набавя ежедневно по време на път. Така се появяват първо зърнените каши, след това те се изпичат и се появяват хлябовете, а след като започва да се използва и квас хляба става по-вкусен и пухкав. Започва да се добавя сол за консервиране на месото и така се развива вкуса към соленото, и меда се използва също за консервант като така се развиват усещанията за сладко. Примерно в Римската империя няма деление на сладко и солено. Има доста запазени рецепти, предимно в кулинарния сборник на Апиций, от които става видно, че по-богатите хора са консумирали една експлозия от вкусове в най-различни комбинации. Когато представяме някъде римска кухня на възстановки, обикновено хората подхождат с известно предубеждение, но след като опитат остават очаровани. За жалост след залеза на империята светът се варваризира и много от ядивните растения просто изчезват. През Средновековието храната е била доста примитивна и кулинарията на практика се връща няколко хилядолетия назад.
Когато говорим за България, какво сме съхранили ние от римското кулинарно наследство?
Когато говорим за нашите земи, трябва да ги разделим на две половини. На север от Стара планина е била провинция Мизия – една полувоенна територия, където практически няма цивилни градове, а населението е съставено предимно от военни, ветерани от войните и техните семейства. На юг пък имаме много по-стара култура, добре развита още от траките и елините. Провинция Тракия е била изключително богата територия. Някои от по-големите градове на практика по нищо не са отстъпвали по блясък на Рим. Така, че пировете и кулинарния разгул е бил характерен за южните части, а на север е имало военна дисциплина и храната е била много по-скромна. На практика сега нямаме почти нищо в нашата кухня, което да е останало като наследство от римляните.
Защо го правите това нещо с възстановките?
Лично мен много ме зарежда. Виждам удоволствието в очите на хората, и най-вече в чистите погледи на децата. Това ме кара да се чувствам горд, защото се превръщаме в едно по-добро лице на България. Когато сме някъде в чужбина, виждаме високото ни ниво. Ние понякога жертваме последните си пари, за да добавим някой елемент към доспехите си. Това за мен е мисия.
Как ви хрумна да направите “Стената на надеждата”?
Идеята е на Румен Дедиков, който ни покани да направим този проект. Той ни гледал някъде на събитие и се свърза с нас. Чрез този проект искахме да покажем повече от римския начин на живот, символизиран от глинените тухли. Римляните ползвали тази строителна техника като най-бързия начин да се устроят в новозавладяна територия. Глината се обработва най-лесно и бързо, а чрез тухлите могат да се изграждат огромни сгради. Така по време на походи римските легиони носели и мобилни пекарни за тухли, с които бързо изграждали своите гарнизони. Тухлата е едно от основните оръжия на Римската империя. Това е нов вид технология, която променя цивилизацията. Първата сграда с печени тухли е театъра на Марцел в Рим, изграден от Октавиан Август, чийто останки са запазени и до днес. В цяла Европа римляните прокарват пътища, които и днес се ползват като трасета. Ако например се възстановят части от римския път край Дунав от делтата до Панония, това ще вдигне много нивото на туризма в региона. Радващо е, че в последните двадесетина години реката вече не ни разделя, а ни сближава. Ако ние се отворим към света и приемем с охота римското наследство, това ще ни обогати много. На практика Европейския съюз е един вид опит да се възстанови наследството на империята в Европа, нещо в което и ние вече участваме.
Как гледат на вас официалните власти?
За жалост в Министерството на Туризма не виждаме надежден партньор. В някои общини се усеща желание за партньорство – например в Павликени и Ловеч. Но като цяло всичко е много субективно, а на такова прекрасно място като Пловдив имаме парадоксална ситуация. Там общината изпълнява ролята на единствен туроператор и се опитва да монополизира всички процеси, без да допуска неправителствени организации да участват в създаването на възстановки. Пловдив е огромен кладенец на вдъхновение и се надявам, че там тепърва ще се променят нещата, за да има качествено развитие. Но ние гледаме с надежда напред и се зареждаме от посланията на хората, които оставят своите послания на “Стената на надеждата”. Странно за мен е, че повечето участници са чужденци, а българите сякаш за заровени в проблемите си и рядко се спират. Все още липсва желанието за диалог между различните институции – министерства, музеи, общини. Хубаво е, че държавата вече взема превес в борбата с иманярите, което е първа стъпка за развитие на туризма покрай Дунав. Плачевно е състоянието на обекти като Улпия Ескус край село Гиген в Плевенско, където дори няма назначен пазач. Но аз виждам, че в последните години вече се формира едно масово обществено мнение – хората първо почват да задават въпроси, след това почват да търсят отговори, а накрая просто ще вземат нещата в свои ръце и промяната ще дойде.
снимки: Тихомира Методиева – Тихич