Едно нормално село в средата на Дунавската равнина. В другата България, както казват там. А като се замисли човек селото не може да се пропусне с лека ръка. И не само заради името, което останало непроменено при голямата реформа на селищните имена от правителството на Кимон Георгиев през 1934 г.
В същата тази година е родена баба Мара. Тя ни разказва малко за ритуала Иванови Влачуги. Вървим с нея по главната улица на селото, говорим си общи неща, но когато я питаме за празника, тя забавя крачка и почва да се връща в младежките си години.
Било е значи голям празник. И селото е било наистина голямо, с пет пъти повече хора от сега. В Карайсен не са малко хората на фона на демографската криза в България. Но къде са почти пет хиляди, къде са осемстотин. А тогава във всяка махала е имало чешма и са излизали хората на Ивановден ритуално да се поливат с вода. Това ги пречиствало и им давало сила и енергия през година. Традиционно в центъра на празника били младоженците, които наскоро са се взели и техните кръстници (или кумовете) им поливали с вода от чешмата ръцете. Това се прави и сега за берекет, но не из цялото село, а само на “срещната чешма”, до която има асфалтов път и е близо до централния площад. А защо “влачуги” – заради влаченето на момите и момците към чешмата. Обикновено изненадващо ги дърпали от публиката и ги мокрили с вода с пожелание да се венчаят през годината.
През 2019 година празникът е в тесен кръг. Участват дванадесет самодейци, сред тях кмета на селото, председателя на читалищното настоятелство и секретаря на читалище “Добра Надежда”. Сред останалите е пенсионирания начален учител Александър Балканджиев, по прякор Скалата. Той е “кръстника” при възстановката на ритуала, а “зетя и снахата” са кмета и жена му. Те са вече на средна възраст, имат две дечица, но поради липса на други “младоженци” влизат в роля. Празникът има едно голямо достойнство – не се е превърнал в туристическа атракция. А има всички основания да претендира за списъка на ЮНЕСКО. Местните хора са ревниви към интимния характер на този празник и не бият тъпан на мегдана, че се прави.
Изчакваме да свърши ритуала и питаме секретаря на читалището Галя Личева за смисъла на Ивановите Влачуги. Това сега е само възстановка, но пък селото е известно в района с този обичай. Тя се връща в годините назад, когато започвала работа като секретар в кметството. Тогава за първи път се събрали четиридесет самодейци. Голяма група били и представили ритуала с традиционните носии и заричането за здраве на националния фолклорен събор в Копривщица през 1986 г. Обрали тогава овациите, взели седем златни медала. Година по-рано по инициатива на тогавашния председател на ТКЗС-то Галунов на техния геран направили ритуала на Ивановден. А през 1991 г. Галя Личева вече била в читалището и оттогава тя е инициатор на празника. И така до днес през всичките години на прехода, тя работи неизменно в читалището и се грижи да не изчезне традицията.
Пускаме я да се стопли в кафето зад паметника, където я чакат останалите самодейци. Така му казват на най-старият монумент в селото. Той е посветен на първата битка на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата в карайсенските лозя. Днес там има също стар паметник, който се посещава все по-рядко. Затова по инициатива на един местен младеж е създадена екопътека, с крайна точка този паметник в боровата горичка. Началото ѝ е на стария паметник на центъра на селото, трасето минава покрай църквата, “самолета”, през “пазарската” и “срещната чешма”, накрая стига до винарската изба.
Засега има само туристическа маркировка, но Пламен Иванчев планира да се изградят дървени табели по цялото трасе на пътеката, които да разказват за историята на селото. Един от значимите факти е свързан с винарската изба “Грозд”, една от първите кооперативни изби в България, а днес една от последните останали такива. Още се носят легенди сред свищовлии за сборовете на Карайсен в миналото, когато всеки искал да бъде поканен, за да му наточат на изпроводяк от местния карашки пелин.
Преди години лозята на Карайсен били обширни, но когато почнали европейските субсидии в земеделието, за лозя не се давали пари и така постепенно били изкоренени. Сега районът е известен със своите разсадници, а избата сякаш е на доизживяване. Взимаме си от пелина, опитваме го. Не е лош, но според местните не ставал вече за пиене. Какъв ли е бил пелина навремето, щом сега не става за пиене?
Може би за сбора ще е по-хубав, ще го проверим отново по Димитровден. А дотогава Карайсен ще живее със своя си ритъм – от влачуги на влачуги във все по-камерен състав. Но може и да грешим – бъдещето ще покаже!
Село Карайсен се намира в община Павликени, на пътя Велико Търново- Свищов. В околностите може да се посети Античния керамичен център до Павликени, Римския каптаж в Мусина и Лесичерския стълб до Лесичери. В Павликени има исторически музей, зоопарк, басейн на закрито. В село Върбовка е отворена за посещение местната винарска изба. В близост са първите екопътеки в България – до Емен и Вишовград.