Масовото изчезване на лешоядите в България през втората половина на XX век е плод на комбинация от целенасочена държавна политика и суеверия сред обикновените хора. Самото име на птицата подсказва, че тя се храни с леш или мъртва разлагаща се плът. Но на практика това е много важна санитарна дейност в дивата природа, която предпазва от разпространение на вируси и зарази.
Усилията за връщане на лешоядите сред дивата природа на България продължават вече близо три десетилетия, благодарение на организации като “Зелени Балкани” и БДЗП (Българско дружество за защита на птиците). Неимоверно по-трудно е да възстановиш нещо, отколкото да го изтребиш от природата. Това поне си направих като извод от уикенда, който прекарахме в Котел и Природен парк “Сините камъни” в разгара на августовските жеги.
Повод да пътувам до там беше връчването на вторите годишни награди за зелена журналистика “Див кестен”, които се връчват от “Зелени Балкани” и техните медийни партньори в проект “Натура 2000 в България – нови хоризонти“. Аз имам две номинации през 2021 г. за публикации в електронни медии и интервюта в радио ефир. Но преди всичко това беше чудесна възможност да се докосна до природата, хората и наследството на Котелския и Сливенския Балкан.
Разбира се по-голямата част от времето прекарахме сред дивата природа, в кратки походи до двете волиери за лешояди в района. Там получихме и доста подробна информация за живота на тези птици санитари и предизвикателствата, пред които са изправени екипите на природо-защитните организации, които се занимават пряко с тяхното адаптиране към естествените им условия на живот. Аз съм имал късмета да посещавам подобни места, например центъра за белошипата ветрушка в село Левка, както и волиерата за лешояди във Врачанския Балкан.
С тези мои предварителни наблюдения успях да си сглобя цялостната картина за дейностите по възстановяване на лешоядите в България, чиято същинска част се случва в ПП Сините камъни. Това включва и поддържане на други важни видове в хранителната верига като лалугери и каракачански овце. Котелския Балкан е бил известен с хилядите си овце, които котелци карали на паша из цяла Добруджа. Сега животновъдството е доста по-ограничено, но пък се прави с голям мерак и с мисъл за бъдещето. Над Котел с това се занимават от Фонд за дивата флора и фауна в България.
Подобни разходки определено са за ценители и запалени орнитолози. За по-масовия турист бих препоръчал посещение на Природонаучния музей в Котел, разходка сред музейните обекти в града и задължително поклонение в църквата Света Троица, където освен светините има чудесна колекция от котелски килими. Местната традиционна храна е доста вкусна, но не очаквайте да я опитате в ресторантите. Чух за рецепта със змийски лапад, който се готви със свинско месо. Вероятно подобно ястие трябва да попадне в раздела “не опитвайте да приготвяте това у дома“. Но все пак по време на фестивала на котелските килими се организира кулинарна част на местните етнически групи, където може да се дегустират подобни вкусотии. Аз препоръчвам млечните деликатеси от района, особено катък с червени чушки.
Трябва да призная, че за мен най-приятната част от това пътешествие беше интересната компания от колеги журналисти, които бяха дошли от цялата страна. Темата за опазването на природните богатства става все по-значима в медийния поток от информация, затова и всички ние сме съмишленици в една изключителна кауза – да оставим все пак нещо и за нашите деца. Надявам се и в следващите номинации за наградите “Див Кестен” да има нови участници, с които да изживеем удоволствието от грижата за природата в нашата работа. Дивата природа на България крие много резерви, а понякога тя е толкова близо до големия град, както е с Карандила над Сливен. Това е прекрасен шанс за хора от всякакви възрасти да се презареждат дори и с минимални физически усилия.