Дълго отлагах писането на този текст. Напоследък все по-рядко пиша за важните неща. След десет седмици, прекарани на село в средата на Дунавската равнина, човек забравя някои вредни навици. Като например да щрака залудо по клавиатурата.
Принудителната пауза в забързания ритъм на живот ни накара да обърнем внимание на себе си. В личен план това понякога е малко плашещо. Като радетел за развитието на селския туризъм в България, аз се опитвам да мисля позитивно по темата. Но няма да крия, че точно туризма пострада най-много от събитията през последните месеци.
Има обаче и друг момент – принудителното задържане на хората в големите градове роди в главите им “Голямата селска мечта на малкия градски човек”. Като резултат от това сега наблюдаваме бум на селския туризъм, и вероятно все повече българи си купуват втори дом в провинцията.
Ние бяхме късметлии, че успяхме да се евакуираме на село ден преди затварянето на София. И уж беше за малко, но там сина ми Александър започна да пълзи и лази, захранихме го с първата му човешка храна от двора, разхождахме го всеки ден на воля сред природата. Видяхме на два пъти да вали изобилен сняг, пред нас разцъфтяха сливите и вишните, успяхме да наберем и първите ягоди преди да се завърнем отново в големия град. Голям кеф се оказа нашата кратка селска изолация.
Само преди пет години, когато започнах да пиша за селския туризъм в България, много хора ме считаха за луд. Тогава думата “селски” носеше повей на оборска тор и нещо гнило. Но след големият успех на “Селата в България – посоки за туризъм и култура”, доста хора се замислиха за тези неща.
Трябваше да дойде обаче голямата пандемия, за да осъзнаем, че малките неща са всъщност големите неща. Разбира се не е толкова лесно да се върнеш рязко назад към родовите си корени. Селският живот е съпроводен с мускулна треска, болки в кръста, нужда да се събират дърва за подпалки, грижа за двора и асмата, поздравяване на всеки срещнат минувач на улицата. Но пък мога да кажа от първо лице, че с хубавото се свиква лесно. И с тъга си тръгваш оттам, когато виждаш как вишните вече зреят, и вероятно ще окапят по земята, защото ти трябва да се върнеш в обичайния си градски ритъм между бетонната бърлога и офиса.
И като тегля накрая чертата се питам дали всичко това има смисъл. Още повече, че се задава втората вълна на корона вируса и може би ще имаме втори шанс да заживеем със селската мечтата това лято.
Принудителната пауза в забързания ритъм на живот ни накара да обърнем внимание на себе си. В личен план това понякога е малко плашещо. Като радетел за развитието на селския туризъм в България, аз се опитвам да мисля позитивно по темата. Но няма да крия, че точно туризма пострада най-много от събитията през последните месеци.
Има обаче и друг момент – принудителното задържане на хората в големите градове роди в главите им “Голямата селска мечта на малкия градски човек”. Като резултат от това сега наблюдаваме бум на селския туризъм, и вероятно все повече българи си купуват втори дом в провинцията.
Ние бяхме късметлии, че успяхме да се евакуираме на село ден преди затварянето на София. И уж беше за малко, но там сина ми Александър започна да пълзи и лази, захранихме го с първата му човешка храна от двора, разхождахме го всеки ден на воля сред природата. Видяхме на два пъти да вали изобилен сняг, пред нас разцъфтяха сливите и вишните, успяхме да наберем и първите ягоди преди да се завърнем отново в големия град. Голям кеф се оказа нашата кратка селска изолация.
Само преди пет години, когато започнах да пиша за селския туризъм в България, много хора ме считаха за луд. Тогава думата “селски” носеше повей на оборска тор и нещо гнило. Но след големият успех на “Селата в България – посоки за туризъм и култура”, доста хора се замислиха за тези неща.
Трябваше да дойде обаче голямата пандемия, за да осъзнаем, че малките неща са всъщност големите неща. Разбира се не е толкова лесно да се върнеш рязко назад към родовите си корени. Селският живот е съпроводен с мускулна треска, болки в кръста, нужда да се събират дърва за подпалки, грижа за двора и асмата, поздравяване на всеки срещнат минувач на улицата. Но пък мога да кажа от първо лице, че с хубавото се свиква лесно. И с тъга си тръгваш оттам, когато виждаш как вишните вече зреят, и вероятно ще окапят по земята, защото ти трябва да се върнеш в обичайния си градски ритъм между бетонната бърлога и офиса.
И като тегля накрая чертата се питам дали всичко това има смисъл. Още повече, че се задава втората вълна на корона вируса и може би ще имаме втори шанс да заживеем със селската мечтата това лято.