За поредна година лятото ни изненада. Хем хубаво време и дълъг сезон, а накрая резултатите плачевни. И пак се крием зад кухи оправдания – международната обстановка, липсата на туристи с дебели портфейли, фалитите на водещи туроператори. Причините за една лоша година могат да бъдат наистина много. Но традиционно никой не поема отговорност.


Когато говорим за туризъм, все още се лутаме между наследството от Балкантурист и новите реалности. Напоследък проблемите идват не само по линия на возенето на туристи в автобуси, платените паркинги и плюскането на имитиращи продукти. Влияние оказва и проектното мислене – усвояването на “едни пари”.

Проектите може би са хубаво нещо, стига да се прилагат ефективно. На Балканите този тип работа е бутафорна форма. Първата вълна проекти в туризма ни премина през антични и средновековни крепости. В емблеми на безхаберието се превърнаха итонговата Кракра до Перник и разкапващата се антична митница Димум в Белене. Тези сигнали не бяха отчетени и се продължи смело напред. Негативен отзвук наскоро получи проектът за винено-кулинарна карта, която трябва да покаже България като място за туризъм през цялата година. Бодряшкият ентусиазъм в две министерства и две държавни агенции дойде малко в повече за хората в реалния бизнес. “Оправихме магистралите, оправихме виното и храната, сега да оправим и туризма”

Това е фолклорна икономика – общото интуитивно усещане на необразованите в икономиката личности. Те следват своите инстинкти и вярват в самоочевидности. Светът на фолклорната икономика е с нулев краен резултат. На пръв поглед всички вярват, че печелят, но накрая има само губещи. Който е работил по проекти, прекрасно разбира за какво става дума. Не че ябълката е зелена, просто я отхапваме преди да я откъснем. За съжаление в българския туризъм проектното мислене е масова практика и така се губи реален поглед върху потребностите на пазара.

А в развития свят туризмът се развива в нови измерения. Хората пътуват постоянно, представата за годишна отпуска се променя, търсят се възможности за допир до селската култура, до дивата природа, до екстремни преживявания. Сезоните имат все по-малко значение. Бетонирането на морския бряг и изсичането на гори за развитие на планински туризъм са неща извън здравия разум. А ние пишем проекти, строим къщи за тъщи и правим ябълките на оцет.


Българският туризъм не е докрай умъртвен. Резервите от жива сила се крият в околностите на големите градове. Природата има какво да предложи, далеч от големи курорти, далеч от масов туризъм. Такива са селските райони, например покрай Дунав на север и в Странджа-Сакар на юг. Изглежда, че изоставените места нямат потенциал. Но не така мислят хилядите западняци, бягащи от урбанизма на Стара Европа. Дивата природа на половин час от градския център е изключителен ресурс за България. Сред пионерите в това отношение са туристическите организации в Русе, които развиват активности в долината на Русенски Лом. Много добре се приемат тематични маршрути като Дунав Ултра и Тур Странджа. А какво да кажем за кулинарните ни фестивали?

Храната и виното в България крият толкова много възможности. Долината на Струма и Южен Сакар вече показват своето характерно лице. Постепенно Северозапада, Трънския край, Източните Родопи и Странджа се превръщат в запазена марка за кулинарни приключения. Разбира се и там има залитания към проектното начало, но това са грешките на растежа. В крайна сметка пазарът никога не греши, а в България той все още е пъстър.

Годишно се организират стотици кулинарни събития, десетки винарски изби предлагат турове и дегустации, организира се почти всеки месец по едно наистина добро регионално изложение с местно вино и храна. Липсва обаче цялостен подход при рекламата и ги няма добрите ресторанти, в които да се предлага регионална храна и вино. Балканските ни конкуренти са на години пред нас, а ние се равняваме със страни като Молдова и Грузия. Къде грешим е въпрос, от който зависи съдбата на много малки общности в страната. Селата на България все още са живи, въпросът е дали ще изчезнат заради фолклорния туризъм?