Къде се срещат потребители и производители на храна и напитки? Допреди няколко десетилетия простият отговор щеше да бъде “на пазара”. Днес прости отговори няма, а контактът между хората, които произвеждат, и тези, които купуват, е много труден. На места – липсващ. Подкрепяме всяка инициатива, която сближава производители и потребители и вече виждаме някои наистина добри примери.

За съжаление сред добрите примери не можем да сложим “Бакхус Стрийт фест”(Bacchus StrEat Fest), който се проведе на 30.09.2017 г., заемайки част от Женския пазар в София. Идеята звучеше прекрасно, организаторите явно се бяха постарали, но всичко беше останало в изкуствените граници на “ние” и “те”. В случая “ние” бяхме група хора, която е готова да даде много пари, за да яде неща с етикета на модерното, полезното, био или каквито са в момента тенденциите. “Те” бяха всички извън този кръг, които правят вкусна храна, но (все още) нямат досег с пазара на големите градове, както и онази широка прослойка от хора, които не искат или не могат да пазаруват от модерните в момента пекарни, фермерски пазари и бонбонено напудрени магазинчета.

Уличен… ресторант?

Целта на събитието беше уличната храна, или поне така беше обявено. Голяма част от предлаганата храна не беше улична, поне не в смисъла на нещо, което си купуваш и сядаш да хапнеш на въздух в парка. Специално за фестивала част от Женския пазар беше ограден. Входът за възрастен беше 10 лв., ако сте семейство с едно или две деца цената вече се качва. Срещу 5 лв. от тази сума се получаваше фестивалната “валута” – бакхус, срещу която се пазарува. На място можеше да си купиш още “валута”, но преди това се ориентираш колко точно, понеже нямаш и ни най-малка представа какво точно можеш да си купиш с 5 или 10 “бакхуса”.

След оглед се оказва, че за 5 бакхуса можеш да се сдобиеш с пластмасова чаша вино, но само от една винарска изба. Останалите продаваха само на бутилки, а на въпрос защо на фестивал на уличната храна не се предлага повече вино, ме насочиха към тераса над пазара. Там очакваха коктейли с алкохолол, кафе и сладолед от бира. Ама не искаш коктейли, а една проста чаша с вино? Съжаляваме…

Централно място заемаше каре от щандовете на няколко ресторанта с турска, френска, тайландска и корейска кухня, както и италиански пици и модернизирани предложения от българската кухня. Всичко прекрасно, но кухнята на един ресторант НЕ е улична. Сред рекламираните крафт бири не видях български, но пък масова бира от по-висок клас очевидно беше заела място като крупен рекламодател.

Няколко хубави щанда

Вниманието ни привлече апетитна балканска скара и не останахме излъгани. Вкусни кебапчета, кюфтета и месни продукти на съвсем поносими цени. За останалите щандове не може да се каже същото – едни 20-30 лв. си отиваха само за дребни покупки. Ще похвалим и “Мусала фууд” с енергийните блокчета и чудни бадемово-маслени сладки.
Ръчните шоколади, био какао, веган продукти и “селски” продукти явно са на мода. Над всичко това общото ми усещане беше тягостния повей, като от разказите на Скот Фицджералд за изолираното и забавляващо се висше общество от 20-те години на миналия век.

Като цяло на фестивала не можех да си представя производители от селата, които сме обикаляли. Нито фермерите от Брезнишко и Трънско, нито производителите на зеленчуци и плодове от различни части на България, нито пчеларите, които може и да нямат ефектно нарисувани етикети, но продават меда така, както са го извадили от кошера.

“Ние” и “Те”

Разделянето на “ние” и “те” продължава да съществува и е основна причина животът на село да бъде труден, хората да го напускат, а вечер да гледаме репортажи как ядем предимно вносни и некачествени храни. Много е модерно да обясняваш как ядеш “фермерска” (органик или селска) храна, но да нямаш представа и да не те интересува нито как стига до теб, нито как е отгледана и от кого. Тази есен има толковаа много събития за храни и напитки, че физически няма как да обиколиш всички. Сигурна съм, че организаторите поне на част от тях подхождат с най-добри намерения. Спъват се някъде около собственото си разбиране за селото като романтично място, от което идват доматите им и в което винаги има усмихнати и гостоприемни хора, в някаква идилия извън времето.

Нямаше да си отделя толкова време за анализ на събитието, ако то не беше показателно за отношенията производители-потребители. Без да преувеличаваме над 90% от изложения, кампании и маркетинг са подчинени на представянето на селото като на някаква далечна идилия, до която да идваме през уикенда. Според посланието в тази идилия пребивават едни хора, чиято работа е да произвеждат нещата, които ви харесват. Потребителят не знае какво стои зад продуктите. Потребителят вече не знае какво е хубав домат или една проста тиквичка, прехласва се по киноа или каквото е модно в момента, гледа етикет “био” и не се пита какво седи зад него.

Допълнително затъване в последните години наложи и налаганото мислене как здравословното хранене е скъпо и изисква много време. Разбиране, затвърждавано от подобни събития.

Събитието Bacchus StrEat Fest можеше да бъде организирано където и да е – няма никакво значение, че е на Женския пазар, защото нямаше отношение към пазара. Точно както кампанийното внимание към определена храна и тренд нямат никакво отношение към производителите на местна, вкусна храна. Следващия път, когато се запитате защо България не става нито Швейцария, нито Италия на Балканите с вкусната си храна, си спомнете за двата свята – на потребители и производители. И липсващата нишка между тях.

Репортажът ми няма за цел да засегне организаторите, а само да ги накара да помислят върху наблюденията на един обикновен посетител.

Mнение за фестивала, споделено от Петър Василев – винен пътешественик и автор на книги за винен туризъм.Споделяме от FB профила със съгласието на автора:

“Като цяло избягвам да критикувам различните изложения, на които се предлага и дегустира вино и храна с идеята, че всички работим за обща кауза и следва да се подкрепяме. След днешното ми посещение на Бакхус StrEATfest и прекараните повече от 2 часа във висене по опашки, се чувствам достатъчно вбесен, за да напиша какво според мен не бива да се прави, ако искаш да имаш доволни посетители и изложители.

Да почнем с малкото добри неща. Първо – идеята да се направи изложение на Женския пазар – едно от емблематичните и в исторически, и в съвременен план място – заслужава адмирации. Видя се, че потока от хора е по-голям от всяко друго централно място в столицата, видя се и че е налице нужната атмосфера, а и след ремонта, пазарът е доста приятно и чисто място. Идеята да се поканят и джаз музиканти, също намирам за похвална и разведряваща.

Оттук обаче започва провалът на цялостната организация на събитието, която успя максимално да затрудни и изнерви хилядите хора, решили в студения съботен ден да посетят доста добре рекламирания StrEATfest. Може би в тон с модата за паралелни валути и истерията по биткоините, а може би и по други причини, организаторите бяха решили да емитират своя фестивална валута – „бакхус“, като всички храни, напитки и услуги на изложението можеха да се плащат само с „бакхуси“.
Още на самите входове на изложението (само два, но това би било съвсем достатъчно при други условия) бяхме посрещнати от огромна опашка, виеща се чак по съседните улици. Макар и изненадани, решихме, че ако всички чакат само за вход (в общия случай 10 лв.), всичко ще мине бързо. След като мина половин час, а ние бяхме напреднали не повече от половината път до входа, започнахме да се изнервяме.

След още половин час в шеги и спомени за социализма, достигнахме най-после до желания вход. Оказа се, че огромното забавяне е свързано именно с фестивалната валута – всички влизащи искаха освен билет за вход, да си купят и „бакхуси“ – съвсем разумно решение, тъй като без тях можеш да опиташ само аромата на храните и напитките. Но тук вече започваше комедията. Вместо карта заредена със съответната сума или даже някакъв вид жетони (дори и хартиени), посетителите трябваше да получат множество хартийки, защото някой друг „гений“ беше решил, че ще е по-лесно да има само купюри от 1 „бакхус“.

Даже не коментирам това, че на самия вход почти никой от влизащите не знаеше точно колко „фестивални пари“ ще му трябват, тъй като нито знаеше какво се предлага, нито на какви цени. Общо взето обслужването на един клиент отнемаше поне 2 минути и то не по негова вина или на обслужващите, а единствено и само на организаторите!

При нас ситуацията се оказа двойно прецакваща. Понеже преди това бяхме посетили лекцията за модерното фермерство, организирана пак от Бакхус, бяхме получили и пропуски за достъп до StrEATfest-а. Това обаче не само не ни спести едночасовата опашка, но даже по-лошо! Оказа се, че въпреки едночасовото редене, не може да си вземем „бакхуси“ от входа, а трябва да отидем на специалната каса, намираща се вътре в самото изложение. Самата идея да не се струпват хората около входовете е безспорно правилна, но защо тогава трябваше да чакаме един час, като можеше просто да влезем и да си търсим „купоните“ вътре.

Все пак след час, решихме, че най-лошото е минало. Уви, не! Почти веднага след входа се сблъскахме със следващата опашка – познайте за какво. Пак за „бакхуси“ – точно тази, на която и ние трябваше да се наредим, ако искахме да опитаме нещо от изложението. Тук вече проведох много сериозна агитация да си тръгнем и да теглим по една на организацията. Приятелите обаче ме убедиха, че ще стане бързо и така и така сме дошли… Оставих ги да се редят, а аз обиколих доста празните като Кореком по соцвреме щандове – празни не защото не предлагат всякакви съблазнителни неща, а защото „обикновената рая“ не разполага с шарени хартийки (тогава долари, а сега „бакхуси), за да ги купи.

На много места чух диалог в Корекомски стил – „Колко да ви платя, ама в левове“. Липсваше само някой сръчен чейнчаджия да обменя валута по кьошетата – гарантирам, че щеше да направи хилядарки. Впрочем около мен едни младежи по едно време сериозно обсъждаха идеята дали могат бързо да отпечатат няколко хиляди хартийки на цветен принтер и да ги пуснат в оборот. Определено щях да ги аплодирам!

Накрая да кажем все пак нещо и за самото изложение. Виноизложителите (заради които основно отидох) бяха не повече от 5-6, което намирам за крайно недостатъчно. При храните имаше и интересни попадения, но като цяло имаше още много какво да се желае, особено на такова място като Женския пазар, с неговия все по-ориенталски облик, в добрия смисъл на думата.
Не на последно място бих отбелязал и цените. Като имаме предвид, че пазарът е привлекателен за хората по-скоро с ниските си цени, намирам, че цените на повечето продукти не бяха никак ниски. Храните също бяха на „ресторантски“ цени, въпреки липсата на условия за нормално сядане или дори ползване на маса. Разбира се, имаше и приятни изключения, но те се загубиха в общата маса неуредици и неудовлетвореност.

Като тегля чертата, за мен това е един загубен следобед на цена от 30-40 лв. Не съм сигурен, че бих опитал втори път от същото.”

Весела Николаева – глaвен редактор на severozapazenabg.com