Кукурузени усмивки

Селановци е пример за промяна в “северозападналата” слава на Врачанска област. Преди години то било най-многолюдното село в България. Сега населението е намаляло, но все още има жажда за живот. Местните хора се гордеят със своите успехи в образованието и спорта. Повод да се озовем там е техния традиционен събор “Кукурузени усмивки”. Пъстро е на площада, а централната алея на добре поддържан парк ни отвежда до читалището. Пред него се натъкваме на уникален фонтан – пресъздадена е историята за Малкия принц, стъпил на своята планета.

Читалище “Самообразование-1894” веднага респектира. Отвън изглежда чудесно, а отвътре е модерно оборудвано и очевидно се използва често. Във фоайето има изложба със стари фотографии за историята на селото, а един младеж ни посреща и разказва увлекателно за техните постижения. Те получават постоянно национални награди за училището им и са домакини са на ученически конкурс по философия. Фестивалът “Кукурузени усмивки” става все по-привлекателен за участници от страната и чужбина. Все още в селото няма къщи за гости, но наблизо са Оряхово и Козлодуй, където има избор от хотели. Нашият домакин учил пет семестъра в София, но липсата на средства в големия град го накарал да се завърне на село. Работата в читалището му дава някаква сигурност, но мечтае да завърши и висшето си образование.

Докато си бъбрим с него, идва поредната фоклорна група, която се подготвя за изпълнение. Виждаме характерните им носии и се уговаряме да ги посетим навръщане към Враца. Това са потомци на банатските българи, а колоритните им дрехи веднага се набиват на очи. След това се връщаме на площада и си купуваме нещо за хапване от димящата скара. Това са най-хубавите кюфтета, които напоследък сме опитвали. Правят ги пред нас, с готова смес от голяма тава, леко са люти – идеално мезе за студената бира.

Контраст между два града

Съботния ден завършва с интересен разговор в единственото по-елитно заведение в Оряхово. Говорим си с приятна двойка от Козлодуй – жената работи в общината, а приятелят ѝ в атомната централа. Оказват се запалени пътешественици, много скоро вече обсъждаме плановете им за околосветско пътешествие. Разбираме за село Бутан, където е най-голямото селско кино в страната, което сега е в процес на възстановяване. Разбираме и за особения начин на живот в Козлодуй. Там заплатите са изключително високи на фона на целия регион. Повечето местни хора се държат резервирано с пришълците. Ще го усетим и ние на следващия ден, докато си пазаруваме чироз по влашка рецепта на пазара в града. Но разговора тръгва в посока да потърсим кои са общите им символи. И така стигаме до Христо Ботев и Козлодуйския бряг.

На следващата сутрин целта е ясна – корабът Радецки. Той стои закотвен на мястото, където през 1876 г. четата на поета-революционер стъпва на българска земя, за да се отправи към вечната си слава. Прекрасен мемориален парков комплекс с музей и паметник привлича поклоници. Има и рибари, които пробват късмета си от брега на Дунав. Имаме късмет и хващаме една щука почти веднага. След това се отправяме към музейната сбирка. Уредникът е възрастен мъж, който ни залива с родолюбие. Дълги години бил директор на историческия музей, а сега помага с беседи за четата на Ботев. Помни и по-добри времена, когато интереса към мястото се измервал в десетки хиляди гости. Сега все по-малко млади българи идват да се поклонят пред подвига на четниците.

След вкусен обяд на брега на реката се връщаме в центъра на Козлодуй. Изглежда добре поддържан и очевидно стандартът на живот е висок. Чудим се какво би станало, ако затворят атомната централа. Засега обаче нещата изглеждат много добре. В чисто нов парк с катерушки е пълно с деца. Младите семейства очевидно са много.

Това контрастира с Оряхово, където сме отседнали. Все още работи ферибота до Бекет, което дава някакви импулси за местната икономика. На фона на изоставените сгради има две художествени галерии, исторически музей и етнографска сбирка. На няколко километра от града е винарска изба Шато Бургозоне, до което се достига по един доста разбит път. Ако имате смелост да продължите нататък, може да видите и останките от стар римски мост до село Долни Вадин. Ние се задоволяваме да посетим само фотографската изложба “Село назаем 2” в градската галерия на Оряхово. Не искаме да рискуваме да повредим колата по пътя до Долни Вадин. Въпреки някои неуредици си тръгваме удовлетворени от уикенда в района. Може би следващия път хората в Оряхово ще изглеждат по-уверени в себе си.

Оптимизъм по банатски

Спазваме си уговорката и по пътя към Враца се отбиваме в Бърдарски геран. Предвидили сме около час, но домакините ни са толкова приятни, че неусетно оставаме почти до залез. Селото е основано преди 130 години от български католици, които се завръщат от Банат. Те са потомци на българи от Никополско и Свищовско, избягали отвъд Дунав по време на Османската империя и намерили подкрепа при сънародниците си, които се установили преди тях в Банат, днешна Румъния. Първите банатски българи са избягалите след жестокото потушаване на Чипровското въстание от 1688 г., следващите десетилетия емиграцията продължава, заради изключително лошото отношение на османците към католиците-българи, вдигнали бунт. Потомците на свищовските и никополски католици никога не изгубили самосъзнанието си и веднага след Освобождението започват постъпки за връщането си в свободна България.

Първенците им отишли с молба за помощ при княз Фердинанд, който им подарил землището на север от Бяла Слатина. Тогава земята пустеела, а те дошли с техните железни плугове и много скоро я превърнали в райска градина. Селото е планирано по немски модел с широки прави улици. Къщите са уникални като архитектурен стил и функционалност.

Етнографската сбирка е впечатляваща, а екипа на читалището ни разказва подробности за традициите във фолклора и кухнята. В неделята преди започване на великденските пости те организират Фаршанги – ритуален празник с карнавал и колене на прасета. Въпреки оскъдните средства и трудния живот, местната общност успешно съхранява традициите си и се опитва да привлича туристически интерес. Планираме да посетим празника в края на зимата, когато ще разкажем повече за банатските българи от Бърдарски геран. Все пак се поддаваме на чара на домакините и обличаме техни носии.

Преди да тръгнем се отбиваме да видим немската църква, която за жалост е в лошо състояние. Те са оптимисти, че нещо може да се направи, за да се съхрани единствения стенопис на светите братя Кирил и Методий в католически храм за цяла Европа. Тръгваме си заредени с тяхното ведро настроение и се надяваме скоро пак да ги посетим. Все още в селото няма къща за гости, но Бяла Слатина е съвсем наблизо.

На север от Враца виждаме усещане за мисия да се съхраняват традициите, което ни прави оптимисти. Подвигът на Ботев и неговите четници може би не е отишъл напразно.

Гавраил Гавраилов