Алботинския скален манастир е средновековно духовно средище на Видинското царство. Намира се между селата Градец и Раброво, на четвърт час от град Видин. Той възниква през Второто българско царство. Монасите са издълбали ниши в скалите по дефилето на Рабровската река, където са прекарвали дните си в съзерцание и дела. Повечето сведения за манастира са изгубени, а първоначалния му облик е разрушен от набези на иманяри и добив на скални материали. До местността води хубав път, а към него вече има изградено удобно стълбище вместо старата пътека. Сред духовните учители на монасите-исихасти бил Св. преподобни Ромил Бдински, който оставил голямо духовно наследство в родния си край.

Днес при Алботин са запазени скални ниши, служили за трапезария, складове, изба. За жалост голяма част от манастирската църква е разрушена. Предполага се, че в нея са се извършвали богослужения, на които са идвали много вярващи миряни, а храмът е бил посветен на Възкресение Христово. В подножието на манастира има малък параклис със същото име, което е рядкост по българските земи и загатва за важното положение на манастира. Сведения за него като действащо духовно средище има от XIV век, но вероятно той е съществувал и преди това. В османски документи от 1560 г. е споменато село Алтовин – изменено наименование на Алботин.

Малкото запазени надписи и останки от църковна живопис свързват манастира с периода XIII-XIV век, когато има подобни скални манастири при крепостите Червен край днешния град Русе, Овеч над днешния град Провадия, както и Аладжа манастир до Варна.

Всяка година на вторият ден от Великденските празници, жители на Видинско се събират на поляната пред манастира за нетипичен обичай – събор и хоро за възпоменание на мъртвите. Събират се българи и власи, като власите носят портрети на починали близки и ги окачват по клоните на вековно дърво. Сутрин се играят хора за мъртвите, а следобед са посветени на живите. В памет на починалите се берат и раздават цветя. Според историци обичаят може би има тракийски произход, от времето, когато смъртта е била празнувана като щастие и освобождение от земния живот. Траките са изпитвали тъга при раждането на дете, защото го очакват земни грижи и тегоби, а при смърт изпращали покойния с песни и танци.

Нито църковният канон, нито социалистическата власт са успели да заличат хорото за мъртвите. Въпреки унищожението на Алботинската обител, мястото продължава да привлича посетители и поклонници. Според легендите, предавани от поколения, той е заемал много важна роля в последните дни на Видинското царство и в него са скрити царската колесница на Иван Срацимир, както и голяма част от съкровището на последната българска столица. Правени са многократни опити от иманяри да намерят част от съкровището, но не е известно да е намерено нещо значително. Сред местните хора се говори, че по времето на социализма военни са идвали и са се опитвали да извадят средновековни артефакти от манастира, но голямата част от царското съкровище все още е някъде под земята. Легендата за огромните богатства не дава покой на историци и иманяри от дълго време.

Макар и лесно достъпен днес, Алботин се намира на място, което е скрито от очите, когато се пътува в района. Около него се издигат скали, дефилето и релефа са правили пътуването с кон или пеш много по-трудно. Местността изглежда някак защитена, потънала е в тишина и мистично спокойствие и сякаш все още се усеща покоя, към който монасите са се стремили. Вероятно тук често са идвали боляри от Видинското царство, а може би и самият цар Иван Срацимир. В скалите все още личат гробове на знатните ктитори, погребани там. Кметът на близкото село Градец Илия Томов разказва, че е писал многократно до институциите с искане да се организират археологически проучвания. Досега действия на държавата няма.

Официалната година за падането на всички български земи под османска власт е 1396 г., когато след неуспешни битки и преговори, в опит да запази народа си от пълно разорение, последният български цар се предава. Запазените сведения от османските ръкописи показват, че турските войски са намерили само малка част от легендарните богатства на Видин. Неизвестна е съдбата на символичното царско съкровище – скиптърът, короната, колесницата, личните накити на царското семейство. Видин не е превзет със сила, Срацимир сам посреща османските войски след неуспешни битки и в опит да опази царството и живота на поданиците си, заявява желание да стане покорен техен васал. Така градът край Дунав не е бил сринат – доказателство е оцелелият му замък, днес известен като „Баба Вида“. Там също са правени проучвания, но съкровища не са открити.

Алботинският скален манастир е скрито съкровище на българския дух, запазен по чудо след векове нашествия, насилие и опити да се изтръгне християнската вяра. Както през Средновековието, така и днес, той е място, което си заслужава да се посети и да се съзерцава чудната природа наоколо в тишината. А на втория ден от Великденските празници се прави мистичното хоро в памет на мъртвите. След това се раздава курбан за здраве, има и фолклорна програма. Местните хора вече негодуват срещу опитите на Министерство на туризма да изопачи смисъла на празника им. Но какво ли не се прави на държавно ниво в името на фалшивата туристическа реклама.

Весела Николаева