Пътуваме към Никопол. Имаме среща с местен човек – лодкар и рибар. От разговора по телефона вече съм наясно, че е голям чешит. Уговорката ни е да отидем на плажа на Дунав и да поговорим. Надявам се на хубаво време, сезонът на мъглите вече е започнал. Подготвил съм въпроси, но не знам как ще потръгне разговора.

Лодкарството е много стар занаят. Развива се от преди времената на Римската империя. Най-добрите лодкари били изкусни рибари, които сами плетели мрежите за улов на дунавска риба. Най-многобройни били те в Тутракан, Никопол и Лом. В наши дни лодкостроенето се регулира със строги наредби. Използват се все повече изкуствени материали. Майсторите на дървени лодки са все по-малко. А от известно време това умение вече не фигурира в списъка на занаятите.



Пристигаме в Никопол. Градът има стара и вече позабравена слава, свързана с една от най-големите еврейски общности по дунавските ни градове. Те търгували активно със страните от Стара Европа и градът процъфтявал. През XVII век населението на Никопол било десет пъти повече отколкото е днес. А сега са останали твърде малко предприятия. И животът си върви в своя бавен ритъм, подвластен на течението на реката. Все пак има малка рибна борса, на която десетината останали местни рибари предлагат улова си. Сред тях и нашият домакин Майдън, известен с прякора си Талаша. Освен с риболов, той все още си вади хляба като прави и лодки. Познат е в целия регион като добър дърводелец. Има работилница на брега, където е пясъчния плаж на Никопол.



Преди време съм го гледал в едно предаване по телевизията. Там той изгражда чамовата обшивка на тракийския кораб “Резос” изцяло с дървени нитове. С помощта на приятел се свързах с него и ето ни сега на брега на Дунав, пием вино и обсъждаме занаята му. като цяло е весел човек, на средна възраст, обича добрата компания, но явно и много работи. Симпатичен здрав мъж на средна възраст с характерен мустак. Обяснявам му, че искам да му снимам ръцете, а той малко негодува, понеже специално се е избръснал заради снимките. Разказва ми за новия проект, в който участва – тракийски кораб на яз. “Копринка”. Останали са му някои детайли в работилницата, които искам да видя.


Докато търсим добрите гледни точки и почваме със снимките, жена му чисти риба. Майдън е ходил сутринта с лодката в реката и е хванал няколко големи мрени. След половин час мирише на пържена риба. Сядаме на масата и интервюто продължава в по-приятна обстановка. Говорим си за живота на рибарите, за децата му, които живеят зад граница. Преди няколко дни Майдън ги карал към летището в София, защото ваканцията свършила и тръгвали пак на гурбет. И жена му ходи да работи зад граница, доста често той е сам на брега. Компания му прави само кучето Ламаринчо, което намерили сред стари ламарини.



Разказът звучи малко тъжно, но пък поне случихме на хубаво време. В един момент решавам да си пробвам късмета с една блеснарка на реката. Майдън ми казва, че няма да хвана нищо и се оказва прав. Мъдростта и опита си казват думата, но аз съм длъжен да опитам. В крайна сметка пак съм на масата, където компанията се е увеличила, а поредната порция пържена мряна идва сред ароматите на бряг, вода и изстудено вино. Когато сме най-зле така да сме, а занаятите дали ще ги оправим е божа работа.

текст и снимки: Гавраил Гавраилов