Традиционно през декември новините завършват с репортажи за награди. В края на годината всички правят равносметка, обикновено на банкетна маса или с коктейл на крак. Задължително е да има вино и хапки – нещо набодено на клечка, произведено в поредния нашумял ресторант.

Покрай светският блясък и претенциите за коледен дух от няколко години се раздават и годишни награди в областта на туризма. Първите бяха съпроводени със скандал – имаше обвинения в злоупотреби, в манипулация на гласове, в разнопосочни интереси. За няколко години тези награди вече се дават почти машинално и без твърде много шум. Може би това е признание за тяхната безспорна “безмисленост”.

В края на 2018 г. отново почти на никой не забеляза, че голямата награда за туристическа атракция/обект отнесе “Замък Влюбени във вятъра” в село Равадиново. За поредна година тази бутафорна псевдореалност се кичи с признание. Да окичиш подобен кич с голяма награда е меко казано проява на лош вкус. На фона на този “грандиозен успех” усилията на малки местни общности като Белоградчик и Ивайловград сякаш бледнеят. Може би е утеха все пак, че в категорията “Гласът на българите” Белоградчишката крепост взима почти 40% от всички гласове, които всъщност не са никак много – малко над 7000 участници в гласуването, което е истинското признание за безспорната непопулярност на наградите, които Министерството на Туризма раздава.

В една трудна за хората година, която отново бе обявена за успешна за българския туризъм, всъщност се случиха доста притеснителни неща. На първо място може да се отбележи безумния пълнеж на предложението за винено-кулинарна карта на България, зад чиято “блестяща” идея прозира дилетантство и нескопосаност. Предложенията в началото на годината бяха ревизирани на етап обсъждания из страната, макар че самите обсъждания умело бяха прикривани от “заинтересованите страни” по конкретния скандал. Така “смилянския боб” си остана приоритет за Кърджалийско, а зелника от Ивайловград за бюрократите в София е “баница със зеле”. И ако това са грешките на растежа, как ли можем да коментираме характерната за Тракия “старозагорска фурма”, известна в ботаниката като хинап? Всичко това е зле прикрит опит за промяна на културна автентичност, който срещна съпротива от активни местни общности като тази в поречието на Горна Арда.


На този фон паралелната реалност в ежедневието на местните туристически общности почти се загуби. Ние не раздаваме награди, но пътуваме и наблюдаваме процеси. През лятото и есента в Ивайловградската покрайнина се снимаха два български игрални филма. Това повиши заетостта в местните хотели и създаде нов вид имидж за региона като подходящо място за филмови продукции. Лентата на студентите магистри на проф. Георги Дюлгеров от НБУ ще бъде показана в началото на 2019 г., а филмът на Мариус Куркински по-късно през годината. Така безценният местен бисер “Вила Армира” няма да стои като самотен воин сред атракциите на региона и усилията на усмихнатите местни хора ще се увенчават с нови успехи.

А защо българите избират защитената територия на Белоградчишките скали за най-желано място за посещение е добър въпрос. Вече трето поредно лято фестивалът “Опера на върховете” в Белоградчик жъне небивал успех. Тази година бяха разпродадени напълно четири поредни вечери с мюзикъла “Мамма Миа”, което прави почти 3000 билета. Високата култура си прави вече редовна среща в Северозапада, за което ние анонсирахме в началото на летния сезон. А ръстът на туристите там е почти двоен за тези три години. Подобен ръст сега се наблюдава само в Пловдив, въпреки че градът и кампанията за Европейска столица на културата през 2019 г. не спират да се тресат от скандали. Очертава се интересен парадокс за най-желана дестинация да се избира един пренебрегван от властта регион, където няма масов туризъм и практически никаква подкрепа на държавно ниво в туризма.


Ние вече направихме проучване за потенциала на Дунавска България в различните видове туризъм през 2019 г. Резултатите от това проучване публикувахме наскоро в тази рубрика. А през декември излезе на пазара и първата по рода си тематична книга за един от новите туристически региони – “От Балкана до Дунав – идеи за пътешествия в Дунавска България”. Само за седмица след появата ѝ по книжарниците в страната тя вече осезаемо оформя желанията на българите да пътуват в тази посока. Което се вижда и от резултатите в гласуването за Белоградчишките скали и атракциите в Плевен.


Това в социалните науки се нарича “черен лебед” – метафора за събитие, което коренно променя ситуацията, но не е било забелязано или прогнозирано, защото на пръв поглед изглежда невероятно. Ако продължим тази метафора с птиците в Дунавския регион, вероятно черният лебед там е хибрид от черен щъркел и розов пеликан – птиците, които са символи на Природен парк “Русенски Лом” и Биосферен резерват “Сребърна”.


Определено изборът на българите е насочен в посока към по-човешки измерения на туризма, повече висока култура, по-малко кич и нулева толерантност към превземките. Така или иначе бутафорните крепости вече почнаха да се рушат. Може би от Министерството на Туризма трябва да свалят розовите си очила и да загърбят вятъра, който ги духа откъм “замъка” в село Равадиново, защото свръхтуризма е глобален проблем, а ние тепърва ще се сблъскваме с него. Засега ни остава непокътната Дунавска България, където всичко в туризма е бавно, зелено и ненатрапчиво.