Тя е талантлива и добронамерена. Всички ѝ казват “Тихича”, защото е скромна и не държи да се набива на очи. Но винаги може да те изненада с нещо ново – страхотна фотография, готина история или просто с мъдър съвет. Опитахме се да направим разговор за нейната кауза да бъде доброволец. Тя е родена и израснала в София, а като дете е прекарвала много от летата при дядо и баба във Велико Търново. Изкарва прехраната си като счетоводител, а се разнообразява като фоторепортер. Представяме ви Тихомира Методиева – Тихич.

Ти си доброволец при бедствия и аварии, кога започна това?

С гасене на пожари се занимавам от пожара на Бистришко бранище – през юни 2012 г. Чух вечерта по новините, че търсят доброволци. Сутринта хванах първия автобус и се строих в кметството на село Бистрица, без да познавам никого. Първият ден бяхме малко доброволци, едва след няколко дни почнаха да идват познати планинари, пещерняци и скиори, отне им време да се организират през фейсбук. Преди това съм участвала в залесявания.


А с какво се занимаваш в свободното си време?

Забавлявам се с екстремни спортове – пещерно дело, парапланеризъм, скално катерене, рафтинг, каякинг, мотори. Екстремните спортове увличат, започваш с един и преминаваш през всички. Пробваш парашутизма, но след това откриваш, че с парапланер отиваш на по-дълги разстояния…

Кога започна да снимаш при твоите участия в акции?

Пристраших се още на първия пожар. Първия ден се опасявах, че това е опасно за фототехниката. Вечерта оффроудърите, които ме познаваха, ме питаха дали нямам снимки от пожара. И на следващия ден се качих на Бранището с техниката. Те ме провокираха да го направя. Не беше толкова страшно. Постоянно губех капачки и филтри, после вадих сажди от апарата, и беше попил аромата на „Бистришки парфюм”, но със снимките популяризирахме дейността на доброволците и пожарникарите… Заслужаваше си!

С теб се запознахме на Античния керамичен център до Павликени миналото лято. Какво те отведе там?

Участваме като доброволци на археологическите разкопки, там където Министерството на културата не отпуска средства на археолозите за проучвания. С доброволци, с които се запознахме на разкопките на Никополис ад Иструм, две години подред помагаме и на археолога Калин Чакъров на Керамичния център. Всеки от нас води свои приятели и разширяваме доброволческата група. Миналата година се обърнах и към Time Heroes и чрез тях също намерих нови съмишленици.

Колко време продължи акцията?

Около месец. Нямаше как да бъда през цялото време там, имах и други ангажименти. Но всичко се случваше много навреме по идеалния начин. В седмицата, в която нямахме нито един желаещ доброволец, дойде да работи група чуждестранни студенти. Имали планирана международна археологическа експедиция във Видин, но не успели да си вземат разрешителни за работа. Ръководителката им разбрала, че търся доброволци и ги доведе на Керамичния център.


Колко време отделяш за доброволчеството?

По-голямата част от времето ми отива за доброволчество – планиране, подготовка, акции. Виждам, че има резултат от това, което правя. Хората са щастливи и тези които се включват, и тези на които помагаме.

Как го усещаш това щастие?

Личи им на доброволците – искат да се включват в нови акции, искат да се събираме и да се включваме в други каузи, съпричастни са като помагат.

Какво би загубила и какво би правила, ако не се занимаваше с това?

Контактите с хората бих загубила. Чрез доброволните си инициативи обикалям страната, срещам много и разнообразни хора, уча се от тях, а и те от мен… Като не се занимавам с доброволчество, прекарвам времето си в пътуване и четене на книги. Обожавам да чета.

Кои са най-ярките ти случаи като доброволец?

Много силен спомен имам от наводнението в Мизия. Разчиствахме опустошенията в двора на леля Цеца, жена с две патерици и разкривени от артрит ръце. Една двуетажна постройка в двора беше с рухнал покрив, който едва се крепеше на останалата единствена здрава стена. Жената ни помоли да свалим керемидите, за да ги преизползва като съумее да вдигне постройката. Изглеждаше много опасно и отказахме да рискуваме живота на доброволците. Тя ни погледна с разбиране и каза, че сина ѝ ще се справи, като ни посочи един двуметров, стокилограмов мъж. Тръгнахме омърлушени към щаба за нови задачи. По целия път си представях как този двуметров мъж пада от нестабилната постройка. Колегите доброволци Денис и Митко също вървяха мълчаливо и същите мисли ги тревожеха. Погледнахме се и го решихме бързо – ние имахме шанс, бяхме по-дребни, по-леки, по-подвижни от сина на леля Цеца. И се върнахме. Успяхме да свалим по-голямата част от керемидите. Бяха останали едва два реда, когато покрива рухна. Но бяхме щастливи, че го направихме. Следващите дни хората в Мизия си записваха нашата бригада и ни причакваха, за да идем и у тях, защото не отказвахме работа. Имала съм много силни преживявания и на пожара на Бистришко бранище. В първия ден водих екип от четирима пожарникари от хижа „Физкултурник” към фронта, за да занесем вода и маски на колегите си. Огънят ни беше разделил от другия екип и докато търсим подход към тях вятърът обърна. Топличко беше, но въобще не осъзнавахме колко близо сме до огъня, докато случайно не успяхме да хванем някакъв обхват на мобилните телефони и комисар Димитър Иванов изкрещя да бягаме веднага. Хукнахме обратно нагоре по баира между нападалите от смерча преди 10 години дървета. Пожарникарите носеха тежкото пожарникарско оборудване, обувките им с метални бомбета се късаха на планинския терен. Едва излязохме от гората и паднахме омаломощени на поляната, когато пламъците погълнаха най-близките дървета пред очите ни.


Какви са реакциите на хората, когато им помагате?

Когато стана наводнението в Аспарухово, много бързо се събрахме с младежи от Ранобудните студенти и тогавашния учител на годината. Цяла нощ пътувахме и сутринта се озовахме сред опостушенията преди още да се е сформирал щаба. Докато чакахме да се създаде организация за разчистване, аз си свърших репортерската работа. Тъй като в Аспарухово токът беше прекъснат още в началото на стихията, варненските фоторепортери ходеха до града да си изпращат снимките по медиите. За да мога да се включа в разчистването, колегите взеха и моята карта и изпратиха в Булфото снимките ми. Всички бяха изключително съпричастни. В циганската махала хората се чувстваха неудобно аз да им рина калта от къщите. Не ме оставяха с лопата в ръка. Не се изживяваха като жертви. Бяха активни в това да възстановят живота си. След това цяла седмица изкарахме в Аспарухово и се нагледахме и на жертви, и на съпричастни хора. Интересно е, как хората събират всякакви излишни неща в мазето си. Кой какво е работил, това е складирал в мазето си – този от телефонния завод събрал десетки телефонни апарати, онзи от радиозавода – натрупал радиоапарати, военният се запасил с карти и манерки. Някои хора страдаха за вещите си, други смело изхвърляха спомените от миналото. Успокоявахме страдащите, а като поговориш с хората, те осъзнават, че материалното не е толкова важно. Наблюдението ми е, че мъжете по-бързо се окопитват, жените са по-материални – повечко страдат по вещите си.


А защо го правиш?

Заради удоволствието, удовлетворението и връзката с хората.

Това не е ли вид социално предприемачество?

Не, ние сме доброволци, не търсим осребряване на дейността си. Предприемачеството е свързано с печалба от дейността. Различни понятия са. Ние, доброволците даряваме своето време и труд и не получаваме възнаграждение за това.



Накрая ще ни разкажеш ли за някои твои незабравими моменти на село?

Сещам се за една среща в село Оногур. Това е татарско село с десетина жители в Добруджа. Ходих до там, за да снимам скалния манастир Шан Кая. Автобусчето, което пътува по маршрута между Добрич и Силистра, не се отбива до Оногур. Оставя пътниците на разклона и хората ходят пеша до селото. Слязохме заедно с местна жена и по пътя се заприказвахме. Питаше ме, естествено, накъде и защо съм тръгнала, къде ще нощувам. Като ѝ казах, че имам спален чувал и шалте и мога да нощувам по пещерите, не миряса и не ме пусна да вървя по пътя си, докато не ѝ обещах да се върна да нощувам у тях. Вечерта си разделихме моята и нейната храна. Хранихме се на пода, в дома ѝ нямаше маса, само печка и две легла. Много скромно. Разказа ми как по време на така наречения възродителен процес са се изселили в Турция, но там не ги приели – не били турци. Върнали се, но и тук не ги приемаме – не са българи. Работа за татарите едва се намира и селото замира…


А какво снимаш напоследък?

С колеги от Булфото участваме в „Експедиция Преоткрий България”, с която популяризираме малко познати, добре забравени или току-що открити археологически обекти. Обикаляме из страната, снимаме обектите, публикуваме репортажи за местата, правим изложби на “Моста на влюбените” до НДК в София, отпечатваме и подаряваме календари с най-красивите снимки. Наскоро прекарах седмица в района на Белоградчик. Това е изключително интересен и красив район, за съжаление твърде подценен и от страна на историците, и от страна на туристите. Преди година направих спускане с каяк по Дунав. В село Долни Вадин снимах единствената останка от множеството мостове, които са свързвали северния и южния бряг на Дунав по римско време. През есента бях на фото пленер в Старо Стефаново – археологически резерват в близост до Априлци, който също е непознат за повечето хора.

текст: Гавраил Гавраилов
снимки: Тихомира Методиева (личен архив)